Асмик Григорян води шоуто в „Мадам Бътерфлай“ на Кралската опера — преглед
Освен продължаващите финансови проблеми, най-добрите световни оперни театри се борят със загубата на някои звездни певци. Повече от всякога за едно поколение има недостиг на имена, които продават билети, особено в онези западни страни, където руските артисти в момента са отбягвани.
Откри се възможност и литовското сопрано Асмик Григорян се намеси нарушението. Сега, в началото на четирийсетте, тя се радва на поредица от успехи, начело с нейната Саломе на фестивала в Залцбург през 2018 г., и чувство на очакване предшества всяка поява.
В Лондон последната й роля е Мадам Бътерфлай на Пучини, която тя също ще вземе в Ню Йорк през април. Идва толкова скоро след дебюта си като Турандот, най-драматичната роля на Пучини за сопран, не е изненадващо, че тя има повече от достатъчно глас за Бътерфлай, изпълвайки щедро вокалните линии и превъзхождайки кулминациите с лекота. Перспективата да изиграе 15-годишно японско момиче отблъсква много сопрани и Григориан мъдро се въздържа от прекаляване с младостта или японските характеристики, като се фокусира просто върху сърцевината на драмата, трагедията на една безсърдечно измамена и изоставена жена. Други певици са били по-уязвими, по-трогателни в ролята (помислете за Ермонела Джахо преди в тази продукция), но Григориан постига своя собствена височина.
За останалите това съживяване е най-малко завладяващо. Joshua Guerrero повтаря своя елегантен Pinkerton, като се старае да пее с необичайна нежност към своята Butterfly, но Lauri Vasar звучеше необичайно като неефективен Sharpless, а Hongni Wu нямаше вокална топлина като Suzuki. Kevin John Edusei упражнява силна хватка върху изпълнението от ямата, без сантиментално задържане, но има малко признаци, че времето за репетиция е изразходвано за съживяване, което изглежда като неясна рутина. Остава на Григорян да носи вечерта.
★★★☆☆
До 18 юли
Друга тежка опера за жена, изоставена от невярващ мъж, се завръща на сцената на English National Опера. По времето на падането на Берлинската стена режисьорите намират ново значение в оперите на Яначек, като ги актуализират към комунистическата епоха. Продукцията на Дейвид Алдън от 2006 г. на Jenůfa дойде със закъснение на партито, но нейните мрачни, минималистични настройки, със зараждащо се насилие, дебнещо пред западнала фабрика, все още осигурява ефективна рамка, ако изпълнението в нея има достатъчно интензитет.
Това човек го прави, воден от Jenůfa на Дженифър Дейвис, неуморно пееща и живееща ролята във всеки момент. Сърцето на човек е с нея, тъй като тази Дженуфа толкова трогателно запазва своята човечност, каквото и да й се подлага, включително да бъде изоставена от един любовник и лицето й да бъде белязано от друг.
ENO е късметлия с двамата тенори, които свирят на тези най-отвратителни от всички слаби млади мъже на Яначек. Джон Финдън съчетава вокална сила и музикално майсторство като безсърдечния Стева, а Ричард Трей Смагур, друг тенор със силен глас, внася психологическа дълбочина в Лака, внушавайки болезнени нива на незрялост. Сюзън Бълок дава завладяващ образ на Костелничка, въпреки че гласът й не се излъчва толкова силно, колкото преди.
В топлата атмосфера на Колизеума диригентът Кери-Лин Уилсън води изпълнение, което не е толкова много напрегнат и детайлен Janáček като поток от богата емоция. Играна като завладяваща съвременна драма, Jenůfa със сигурност е идеалната опера за спечелване на нова публика в ENO.
★★★★☆
До 27 март
