Асмик Григорян води шоуто в „Мадам Бътерфлай“ на Кралската опера — преглед

Освен продължаващите финансови проблеми, най-хубавите международни оперни театри се борят със загубата на някои звездни артисти. Повече от всеки път за едно потомство има дефицит на имена, които продават билети, изключително в тези западни страни, където съветските актьори сега са отбягвани.

Откри се опция и литовското сопрано Асмик Григорян се намеси нарушаването. Сега, при започване на четирийсетте, тя се радва на поредност от триумфи, отпред с нейната Саломе на фестивала в Залцбург през 2018 година, и възприятие на очакване предшества всяка поява.

В Лондон последната й роля е Мадам Бътерфлай на Пучини, която тя също ще вземе в Ню Йорк през април. Идва толкоз скоро след дебюта си като Турандот, най-драматичната роля на Пучини за сопран, не е изненадващо, че тя има повече от задоволително глас за Бътерфлай, изпълвайки обилно вокалните линии и превъзхождайки кулминационните точки с лекост. Перспективата да изиграе 15-годишно японско момиче отблъсква доста сопрани и Григориан умно се въздържа от невъздържание с младостта или японските характерности, като се концентрира просто върху сърцевината на драмата, нещастието на една безсърдечно излъгана и изоставена жена. Други певици са били по-уязвими, по-трогателни в ролята (помислете за Ермонела Джахо преди в тази продукция), само че Григориан реализира своя лична височина.

За останалите това възкръсване е минимум завладяващо. Joshua Guerrero повтаря своя грациозен Pinkerton, като се старае да пее с необикновена деликатност към своята Butterfly, само че Lauri Vasar звучеше извънредно като неефикасен Sharpless, а Hongni Wu нямаше вокална топлота като Suzuki. Kevin John Edusei упражнява мощна хватка върху осъществяването от ямата, без сантиментално задържане, само че има малко признаци, че времето за подготовка е изразходвано за възкръсване, което наподобява като неразбираема рутина. Остава на Григорян да носи вечерта.

★★★☆☆

До 18 юли

Друга тежка опера за жена, изоставена от безверен мъж, се завръща на сцената на English National Опера. По времето на рухването на Берлинската стена режисьорите намират ново значение в оперите на Яначек, като ги актуализират към комунистическата ера. Продукцията на Дейвид Алдън от 2006 година на Jenůfa пристигна със забавяне на празненството, само че нейните мрачни, минималистични настройки, със зараждащо се принуждение, дебнещо пред западнала фабрика, към момента обезпечава ефикасна рамка, в случай че осъществяването в нея има задоволително интензитет.

Това човек го прави, воден от Jenůfa на Дженифър Дейвис, неуморно пееща и живееща ролята във всеки миг. Сърцето на човек е с нея, защото тази Дженуфа толкоз прочувствено резервира своята човещина, каквото и да й се подлага, в това число да бъде изоставена от един ухажор и лицето й да бъде белязано от различен.

ENO е късметлия с двамата тенори, които свирят на тези най-отвратителни от всички слаби млади мъже на Яначек. Джон Финдън съчетава вокална мощ и музикално майсторство като безсърдечния Стева, а Ричард Трей Смагур, различен тенор със мощен глас, внася психическа дълбочина в Лака, внушавайки мъчителни равнища на незрялост. Сюзън Бълок дава вълнуващ облик на Костелничка, макар че гласът й не се излъчва толкоз мощно, колкото преди.

В топлата атмосфера на Колизеума диригентът Кери-Лин Уилсън води осъществяване, което не е толкоз доста под напрежение и подробен Janáček като поток от богата страст. Играна като завладяваща модерна драма, Jenůfa сигурно е идеалната опера за продобиване на нова аудитория в ENO.

★★★★☆

До 27 март